Едно безкофеиново утро

5.50ч.

Онзи нечовешки звук - алармата. Такъв е не само, защото идва от НЕчовешко същество, каквото е телефона, а и защото и най-коравосърдечният представител на биологичния  ни вид  щеше да изпита поне няколко грама съчувствие и съпричастност към състоянието ми на блаженството, в което се намирам в момента.

Пресягам се с точно, добре тренирано и отработено през годините движение, за да хвана телефона и да спра звука.

Сигурно, ако бях прекалено религиозна, това щеше да е най-подходящото време за първата молитва – „Господи, дай ми сили! Да повдигна първо клепачите, след това…“. Но понеже силата ми хич не е в съставянето и отправянето на молитви, ще се възползвам от магията  на една  дума - КАФЕ. Повтарям я няколко пъти, опитвайки се да си представя и да усетя, с всички възможни сетива магичната течност, която ми е жизнено необходима в момента. Почти я подушвам и се надигам.

Влизайки в кухнята, първата ми цел е да включа кафемашината, за да загрява. Мисълта, че след малко ще държа в ръка ободряващата и ароматна напитка е единственото, което ми помага да не взема решение да си доспя, ей така, както съм си права.  По пътя към машината няколко пъти се опитвам да не падна, прескачайки и стараейки се всячески да не стъпча някой от хартиените хотели, наредени върху килима. Коя ли умна глава е нарекла тези игри настолни? Вкъщи никой не ги играе на стол, нито на маса. Най-подходящото място винаги е било на земята.

Специфичен звук, идващ от кафе машината ме разсейва, загряла е. Отварям шкафчето, където стои ОНЗИ продукт, с който се приготвя жизненоважната напитка. Спокойно можех да пропусна банята преди малко – чувствам се като залята с душ. Все едно дали е студен или горещ, това което установявам,  действа по-разсънващо от  истинската вода. Кутията е празна!

НЯ-МА  КА-ФЕ!

Разравям хубаво шкафа - няма! Намирам някакъв плик, в който има зелено (сурово) кафе. Вярно, че преди време беше модерно схващането, че от него се отслабва. Може и да е вярно, особено ако отидеш в някоя от плантациите да го береш…

Опитвам се да мисля (ако изобщо дейността, която извършва мозъка ми в момента може да се нарече мислене). Започвам да мечтая за уред за сканиране на съседните апартаменти – дали някоя от любезните ми комшийки вече е будна, за да ми услужи. Напрягам слуха си близо до стената и чувам шум от течаща вода. Знаех си, че Ани вече е будна! Ето, тя няма да ми откаже! Тъкмо си представям как с най-голямата усмивка ще й се изтъпанча на вратата, сякаш звъненето в 6 сутринта на съседите е най-нормалното нещо, и се сещам, че Ани не пие кафе. Последния път, когато се видяхме „на кафе“ тя си приготви от онези разтворими напитки няколко-си-неща-в-едно.

После се сещам за Ина. Няма как един лекар в Пирогов да спи в 6, нали? Излизам на терасата, с идеята да надникна над нас, дали свети. В този момент я виждам, пресича улицата, тръгвайки за работа. Ако можех да псувам, това щеше да е най-смелата псувня за днес.

Заслушвам се в птичия хор, който се чува навън. Тъкмо да се отпусна и да си помисля колко е прекрасен живота, (я виж на птичките как не им трябва кафе, за да са бодри) и пред  очите ми изниква последното обявление от таблото на входа. Пейте, милички, съвсем скоро ще се наложи да емигрирате. А ние вместо веселото ви чуруликане ще слушаме звука от багери, бетон-помпи и всякакви строителни машини. А на мястото на дърветата, дето си живеете в момента щастливо, ще се издигат поредните грандиозни кооперации. Разтърсвам глава, нямам сили сега да се ядосвам за това. Трябва ми кафе!

Няма кафе! Много ясно, откъде да има кафе вкъщи? Точно пък у нас! Нали последните 7-8 години прекарвам по около 9 часа на работа, където се произвежда кафе. Само на няколко стъпала от бюрото ми е фабриката, в която се пече и пакетира. А на няколко метра - склада.  Сещам се за поговорката за децата на обущаря и се успокоявам, че някой, доста преди мен, е преживял това. Замислям се, дали пък не е удачно да потърся работа във фирма, която произвежда захарни изделия – така в „шкафа за боклуци“ (както го наричат децата) има шанс да няма нито един бонбон или бисквитка.

Като казах склад, ама аз май само преди няколко дни си купих кафе, не може да сме го изпили!

Със сигурност обаче го няма в кутията, в шкафа, значи ми е още в чантата. Добре, но с коя чанта бях на работа тогава? Следва трескаво пребъркване на 4-5 различни чанти, които стоят на закачалката. В едната откривам десетина камъка, грижливо събрани от сина ми и поименно приготвени за подаръци на целия род. В другата, абе няма значение. Колко пъти вече се заричам, че ще изхвърля всички чанти и ще остана само с една. Така ще намаля вероятността нещо да се окаже в другата чанта, точно когато ми трябва. Намирам пакетчето. Ура! Ще има кафе!

Докато ароматната напитка изтича в чашата, си представям как ще изляза на терасата и ще гледам изгрева. Даже ще го снимам. За да покажа на мъжа ми, който казва, че „няма как изток да се мести“, че слънцето преди няколко дни излезе от друго място. И колкото и да ми обяснява за някаква линия на хоризонта, за мен изток е там, откъдето изгрява слънцето. И си имам доказателства (снимки), че се мести!

Натискам копчето и спирам машината. В този момент, чувам зад гърба ми тупуркащи по пода крачета и „Мамо, нали каза, че ще има награда за този, който стане пръв? Къде е? Виж аз съм победител, тате и батко още спят!“

Прощавам се с мечтаните 30 минути само за мен, с чаша ароматно кафе на терасата, заради които алармата звъни толкова рано.

Добро утро!

Казвам се Неда и съм пристрастена към кафето...

Автор: Неда Дойчинова